Инструменти

Цял ден чакам...чакам да видя как вратата ще се отвори и вие ще влезете

Социални проекти
 

Следвам „Социални дейности” в Онтарио, Канада, в момента съм на стаж в „Каритас България”. Преди да се заема с проучване на личните истории на възрастните хора в България, аз нямах идея каква е тяхната участ. Бях чувала оттук-оттам по нещо, но не си бях дала ясна представа каква е действителността. Като стажант в „Каритас България”, се запознах с грижите, които организацията предоставя на възрастни и болни хора и имах възможността да посетя град Пловдив, едно от населените места, в които „Каритас” предоставя домашни грижи на нуждаещи се възрастни хора.

Пловдив е показателен за отчужденост и забързан живот, където възрастните хора – поне тези, обгрижвани от „Каритас” – са затворени в апартаменти и изолирани от света и хората. На много от тях децата живеят извън Пловдив или в други квартали на града. Тези хора седят сами по цял ден, само с телевизора за компания и в очакване на сътрудниците на „Каритас” да дойдат. Баба Еми, на 82 години, споделя (след като с Галина, сестрата към Домашни грижи на Каритас, идваме): „Цял ден чакам... чакам да видя как вратата ще се отвори и вие ще влезете.... Добре, че сте вие, две звездички от небето, Бог ви изпрати!”.

Възрастните, които получават помощ от екипите към Домашни грижи на Каритас, имат поредици от здравни проблеми и повечето от тях се нуждаят от медицински процедури. Евгения, 77 години, се оплаква: „С краката не съм добре, сърцето ми не е добре, нито мога да изляза, нито нищо... Невъзможно ми е да се справям с болките, които имам. Ако не са те (служителите на „Каритас”), не знам как ще се спасявам. Имам определен брой процедури, които трябва да ми се правят. Ако не бяха сестрите от „Каритас”, щях да се чудя къде да отида и как да отида. Сега, те идват в дома ми. Това за мен е голяма помощ, голяма – иначе, къде да търся, кого да търся...”.

Най-трудното и тежко за мен е, когато трябва да тръгваме – сестрата към Домашни грижи на Каритас има и други възрастни хора да посети и времето не й позволява да поседи още, въпреки приятния разговор, който се е завързал между нея и възрастния човек, когото обгрижва. „Това, от което възрастните имат най-голяма нужда – споделя Галина, - е разбиране и топлина, едно просто човешко отношение!”. В погледа им се чете тъга, някои даже се просълзяват, когато сме на вратата, на път да излезем. Сестрата казва „Довиждане” с приповдигнат, весел тон, но отвътре сърцето й се къса, но няма как, други чакат.

Въпреки тъжната картина, на която станах свидетел, това което ми направи най-силно впечатление, е духът, който възрастните хора имат, въпреки окаяното състояние, в което се намират. Телата им може да са болни, но духът им остава силен, непречупен! Шегуват се, разменят си шеги със служителите към Домашни грижи на Каритас и в очите им се прокрадва закачливост. Защото, наистина, ако духът се предаде, няма вече какво да ги крепи. А те има какво да ни дадат – мъдрост, истина, доброта – има много, от което да се поучим. Дъщерята на баба Еми споделя (в гласа й са примесени гняв, тъга, силно убеждение): „Как може тази държава да абдикира от грижата за възрастните хора! Това е паметта на един народ, мъдростта на един народ! Ако ние нямаме минало, какво бъдеще можем да очакваме да съществува? Ако нямаш милост към тези хора, ако нямаш сърце, душа да ги чуеш и да ги разбереш, какво възпитание ще даваш на младите, какво бъдеще ще очакваш?!”

Историята ми няма да е пълна, ако не споделя впечатлението си от служителите към Домашни грижи на Каритас, с които имах честта да се запозная. За мен това са едни ангели – сърдечни, всеотдайни хора, за които работата не означава работно време от 9:00 ч. до 17:00 ч. Те се отдават изцяло на грижата за възрастните хора, за тяхното достойнство. Най-честото обръщение, с което възрастните хора ги посрещат и изпращат, е: „Вие сте част от моето семейство.... слънчица – като влезете, огрявате всичко!”. Какво повече мога да добавя.
Автор:
Елена Венкова, стажант в „Каритас България”.

Медийни партньори

Партньори