Когато ги помоля, винаги идват. А мен ми е хубаво и да разговарям, защото за мен това е и една по-приятна обстановка, иначе четирите стени малко ме притесняват. Но свиквам, като че ли свикнах. Не мога да ходя. Това ми е голямата болка, че съм изолирана. Преди много каних хора, правих кафета. От миналата година много бавно вече правя всичко, уморявам се. От „Каритас”, да са живи и здрави, те ми напълниха душата.

Като знам, че ги има, ми е спокойно. То човек като не е сам му е по-хубаво, така, да чувства, че е обграден. А самотата малко потиска и създава чувство на безпомощност, пък ако има и болки... Галя (сътрудник към домашни грижи на Каритас) толкова инжекции ми е направила. Като я помоля и веднага идва.

Вчера съм се замислила как ще ставам на толкова години, много се уплаших, много ме плашат годините. Трудно, ще почвам 77 г. (смее се) Олее, не искам много да живея… ако не ме боляха гърбът и краката. Е, как така ми намаляха силите?
Снощи чух, че човек трябва да приеме съдбата си и това, което му се е случило и да търси начин да преодолява нещата. Аз правя точно така.
Мария, 76 г.