Работя в Център за обществена подкрепа към SOS Детски селища България в Габрово. Ежедневието често ме среща с хора с нисък социален статус, нетърпеливи да споделят проблеми от сорта на „детето ми не слуша, не спазва правилата, отчуждени сме един от друг“.

Много ме развълнува историята на едно многодетно семейство, в което се отглеждат шест деца от един родител. Четири от децата са на възраст от първи  до пети клас, справят се добре с учебния материал и имат желание да ходят на училище, но  това не винаги се случва. Семейството живее в малък провинциален град, в който безработицата е със застрашаващи размери. Майката е трайно безработна, ежедневно търси работа - цепи дърва, почиства домове на възрастни хора, отработва четиринадесет дни в месеца към общината, в която живее, за да получава социална помощ. С месечни доходи в размер на минимална работна заплата майката едва успява да заплати сметките за наем, ток и вода. Старае се да се грижи за децата си, но често среща огромни затруднения. Споделя с голяма болка и тревога, че децата не винаги могат да отидат на училище, защото тя не може да им осигури никаква храна, дори и сандвичи от вкъщи. А когато попиташ децата - ученици какво би ги направило щастливи, те отговарят „Искаме да ходим на училище всеки ден, заедно с приятелите ни.“

От Центъра за обществена подкрепа съдействахме за осигуряване на обедно хранене на децата в училищния стол. Оказа се, че сме направили стъпка в правилната посока - най-голямото дете сподели пред социалния работник, че обядвайки всеки ден в училищния стол със своите съученици, за първи път се е почувствало като част от  групата, наравно с връстниците си.

Рядко срещам в работата си толкова мотивирани деца, с голямо желание за учене. Радвам се, че SOS Детски селища България подкрепя децата да посещават училище и дава надежда и тласък за личностно и образователно развитие на деца с трудна съдба, които заслужават да имат детство, не по-различно от това на всяко едно българско дете.