Това е историята на едно семейство, което живее на едно прекрасно като природа място. Зеленина, борови дървета, свеж въздух, тишина. Тишина, която се нарушава от единствено от мученето на крави или кукуригането на някой петел. А да, забравих и двете кучета… Там две деца живеят с дядо си, в схлупена постройка, която ползват за дом. Момчето ходи да пасе стадото с крави, а сестра му, която е с патерици поради здравословни проблеми, бавно и често на един крак шета из къщи, върши каквото може. Пропуснах да кажа, че децата са на 11 и 13 години. Тук рядко се срещат с някого, рядко общуват, но са усмихнати и ведри. Зарадваха се, когато ни видяха, въпреки че бяхме непознати до тогава за тях. Поканиха ни в меко казано скромния си дом – истинското определение беше мизерен.

Децата нямат майка от две години, няма я онази която се е грижила за тях, която ги е милвала и прегръщала в тежки и радостни моменти. Няма никога вече да докоснат нежната ръка на майка си, която всяка сутрин ги е водила в училище. Единственият човек, на когото децата разчитат, е старият и изнемощял дядо, уморен от живота, но все още силен да пази децата на своята изгубена дъщеря. Той през сълзи разказва за трудностите в грижите за внуците си, но и за радостта, че все още са с него. „Грижа се за тях както мога. Ние сме много от далеч. Там, където живеехме, си имахме хубава къща с ток и вода, но няма работа…бяхме гладни…това ни накара да се преместим в този край.“ – бяха думите на дядото. Оказа се че децата повече от една година не посещават училище. Дядото не можел да ги запише, тъй като не можел да вземе документите им от училището, което са посещавали преди преместването.

Децата седяха безмълвни, очакваха да чуят че отново ще тръгнат на училище. Момичето каза тихичко: “Госпожо, аз мога да чета и пиша, но тук няма училище“. Да, наистина те можеха да пиша, да четат, да смятат… искаха да рисуват и да пеят, но къде? Дядото свиваше рамене и казваше, че няма какво да направи сам.

И ето, не беше трудно. Свързахме се с директора на бившето училище, който без проблем изпрати необходимите документи. А директорът на училището в най-близкия общински град бе щастлив, че ще има още двама нови ученици. А каква радост само озари лицата на двете хлапета, като видяха новите раници, пълни с тетрадки, боички, учебни пособия, помагала и всичко необходимо….

Децата са редовни ученици и успешно завършиха учебната година, сега продължават смело напред в следващия клас.. Толкова малко трябва понякога - подкрепа и адекватна грижа на момента, в който си нужен…