Човек не осъзнава колко мъка и страдание има в живота, докато сам не попадне в тежка ситуация или не се докосне случайно до човешка трагедия. За щастие на моите почти 16 години, случайност провокира в съзнанието ми тази „мъдрост“. През ваканцията трябваше да упражнявам машинописа си на кирилица по специален предмет в училище. Случайно попаднах на текстове, свързани с домашното насилие. Първоначално ми се стори тежка и суха материя с явления, фено-мени и сложни понятия, но постепенно вникнах в съдържанието и осъзнах, че насилието е част от ежедневието на много хора. Най-често жертви са жените и децата в семейството. Как едно 5-6 годишно дете би повярвало на финала в приказките „…и заживели дълго и щастливо…“, ако всеки ден вижда семейни скандали, завършващи с побой над майка му? Трябва ли жертвата да превива гръб пред „по-силния“? Защо търпи унижения и не прави нищо, за да промени живота си? Има ли кой да й помогне? Тези и други въпроси ме накараха да осъзная, че насилието е посегателство върху човешкото достойнство, върху правото на мнение, върху личната свобода. В семейството, сред най-близките, това не бива да се случва. Пострадалите трябва да търсят помощ, за да защитят правото си на нормален живот, а децата да растат безгрижно. Всеки уважаващ себе си човек следва да е чувствителен към страданието и болката на жертвите, да е съпричастен и готов да помогне. Колкото и да е труден живота, винаги има начин за разрешение на проблемите. Тряб-ва да се обичаме и да си прощаваме, да си помагаме, да бъдем добри. „Любовта ще спаси света“ …не насилието…не и у дома.
Силвия Йорданова – ученичка в Х клас на ПГИУ „Елиас Канети“ – гр. Русе