Баба Ивана е на 83 години, от град Раковски. Тя не е добре здравословно, като повечето възрастни хора, за които „Каритас“ се грижи, но не се оплаква, не мрънка, не драматизира. Тя посреща с усмивка всеки гост, а единственото, за което страда, е, че вече не може да посещава всеки ден своите починали близки на гробището.

Може би това е черта на нейното поколение, което от рано е научено на труд и силна вяра в живота, може би е особеност, дошла от нелеката й съдба цял живот да се грижи и за болен син (дори и сега, на тези години), а може би е просто характер – борбен и несломим, но баба Ивана повече от всичко цени живота, хората и възможността да е полезна, с каквото може.

Мъжът й си е отишъл от този свят млад, на 64 години. „Той беше много добър, работлив, където ни извикат, отиваме – работа да вършим, да копаем. Беше много кротък, мил, но го хвана ракът и за един месец си отиде. Справям се някак сега, без него. Дъщерята идва, помага ми. Имахме асма на двора. Тя и сега е тук, но навремето раждаше много. Мъжът ми се грижеше за нея – пръскаше, кроеше. И асмата се отблагодаряваше. Когато той си отиде, съпругът на сестра ми помагаше, двамата тъпчехме гроздето. Но и той почина млад, от инфаркт.“ – разказва баба Ивана с носталгия за онези времена, когато целият двор е ухаел на грозде от асмата пред къщата и с любов към мъжа си, нейния верен спътник в живота.

Но въпреки че отдавна е прехвърлила активните години, баба Ивана не стои на прага до оградата, загледана и застинала в спомените, защото вкъщи винаги има работа, пък и за сина си трябва да се грижи.

„Правя разни неща вкъщи - готвя, измия паниците. И стане 15,00 часа. И изляза, ей тука, на улицата и се съберем бабите от махалата. Ето, оттук, та до магазина – показва с ръка към далечината на улицата – всичките сме болни, имаме проблеми. Но пак благодарение на Бога и сестрата от „Каритас“ аз съм горе-долу добре. Е, вече не мога да ходя на гробищата, че са далеч, чак на края на селото, но поне на църква ходя.“ – разказва тя за своето ежедневие и някак естествено се прокрадва идеята, че движещата сила на това поколение е вярата, силната вяра в живота. Тази вяра достига дори и отвъд смъртта, защото гробището в представите на баба Ивана сега е новият дом на починалите й близки и тя се грижи и за него – да е почистен от бурени, да е спретнат. „И ми е голяма болка, че не мога да ходя всеки ден до гробището. Тук нашите гробища светят – в събота всичко се подготвя, а в неделя, както си му е редът, се отива на църква и после на гробища. Но вече ми е трудно да стигна дотам.“

Баба Ивана продължава своя разказ, който наподобява едно своеобразно пътуване през живота и смъртта, които в крайна сметка се сливат и превръщат в едно, без начална и крайна дестинация. „Преди години етървата почина, свекървата и тя, деверът също и вече мъжът ми като почина - няма сняг, дъжд, аз съм на гробищата. Животът е кратък, ей! Сега, като не ходя, има трева. Дъщерята ходи понякога и там, където има трева, я поочисти. Но те със зет ми имат магазин и не могат да го правят всеки ден.“

Баба Ивана страда и от „незаздравяваща рана“ – така нарича туморното образувание, което има. Раната я мъчи и не може да прави много от нещата, които е правила преди. „Ето, Вени идва (медицинската сестра от Домашни грижи на Каритас), превързва ме, благодаря й, помага ми много! Тя ако не е, аз за къде съм? Откакто Вени започна да се грижи за раната – промие я, намаже я, сложи марлите, и тя взе и да заздравява и не ме боли.“ – отново в духа на силния стремеж към живота споделя подобрението на здравословното си състояние баба Ивана.

„Гледам и моя син – Деката, Недялко, той направи 56 години, но е болен. На 7 години беше, когато проходи, а сега не спира. Ходи из селото, обича да е сред хората. Беше чул, че някъде ще има сватба и той трябвало да отиде там.“ – през усмивка разказва баба Ивана за сина си, така сякаш той е все още на 7 години, така сякаш това да отглежда „7-годишен“ вече 56 години никак не й тежи.

„Срещите със съседите пък са моето разнообразие, приятелките – те излязат, аз изляза и на приказки минава времето. А Вени (медицинската сестра от Домашни грижи на Каритас) е моят ангел, който със своите вълшебни мехлеми затваря незаздравяващата рана и отнема болката, за което безкрайно й благодаря!“