Инструменти

Историята на момчето от последния чин

Култура и образование
 

Трудно ли е днес да си ученик? Какво вълнува днес ученика? Какви интереси имат учениците? Как се чувства в училище едно дете? Това са само част от въпросите, които вълнуват родители, учители и самите деца.

Ние, специалистите, се вълнуваме какво се случва с децата, които са отхвърлени от класа. Децата, с които никой не иска да общува. Децата, които не могат да създадат приятелства и които никой не кани на рождени дни. Децата, които израстват в сянката на другите деца.

В практиката си на социален работник в SOS Центъра за обществена подкрепа в Габрово съм срещала различни деца, на които често поставят етикети: „побойници“, „лоши деца“, „агресори“ и какво ли още не. Миналата година имах възможност бъда част от екипа, реализирал проекта „Общувам и играя без агресия“, финансиран от Райфайзенбанк. В рамките на този проект влизахме в различни класове, запознахме се с много деца и с част от тях изградихме добра връзка помежду си, защото децата видяха в нашия SOS екип хора, с които могат да общуват свободно и да споделят неща, за които не събираха смелост, да споделят с другите възрастни.

Аз два пъти месечно влизах в един и същи първи клас. Още в началото на нашите срещи видях разпределението на ролите в класа: лидерите, които бяха по-буйните деца и „зубарите“ - отхвърлените деца. Едните бяха толкова шумни, че заглушаваха тихите деца. Имаше едно момче, с което никой не общуваше. То стоеше на последния чин и гледаше неприветливо. В началото не искаше да участва в игрите ни. Децата казваха, че бил много лош, защото ги биел и обиждал.

За да се опознаят по-добре, ние ги включихме игри, в който те се виждаха в нова светлина. Така децата осъзнаха, че във всеки от тях имаше добри и не чак толкова добри черти на характера. Показахме им, че когато са подвластни на емоциите е трудно винаги да бъдеш добър и да се държиш приятелски. Запознахме ги с различните емоции, който бушуват във всеки от нас. Благодарение на продължителното време, в което работихме с класа, децата се опознаха по-добре помежду си, почувстваха се като специален клас, защото ние влизахме при тях да се забавляваме, а чрез игрите те научиха много за отношенията между тях самите, помогнахме им да общуват помежду си и да не бързат да отхвърлят другите.

След седем тренинга успяхме да сплотим класа и децата започнаха да играят заедно. Момчето от последния чин се научи как може да има приятели. Преди няколко дни отново посетих въпросното училище. Беше голямо междучасие. Видях класа, с който работих - вече са втори клас. Децата заедно играеха на „народна топка“. Там беше и момчето от последния чин. Той беше усмихнат и развълнуван. Там бяха и тихите деца - „зубарите. Изпитах удовлетворение, че подкрепихме децата да приемат различните и да бъдат приятели.
Петя Пейчева, социален работник в SOS Център за обществена подкрепа в Габрово

Медийни партньори

Партньори