Едно желано дете и едни мечти преобърнали се на 360º след 7.01.17. Страховете ми като майка не бяха много преди тя да се появи. Но един от големите ми беше дали бащата ще бъде с мен когато дойде моментът. Е...на последният ден от отпуската му се озовахме в болница Шейново. Тогава дойдоха притеснителните новини, че бебето е тръгнало да излиза и да се радва на своя нов, прекрасен живот. Притеснението дойде от там, че това се случваше 13 седмици по рано. Въпреки че вложих всичките си усилия, не успях да я накарам да поживее още малко на топло и сигурно място. Така на 7.07.17 в 19:50 се роди един 970гр войник, който по-късно ни показа какво да се бориш за живота си. От този ден нататък всеки Божи ден (понякога по няколко пъти на ден) ние- родителите на войничето, бяхме там за да се опитаме да дадем всичката си любов и сила на тези 970гр. В началото всички лекари започваха разгворите си с нас с предупреждението че това е много рисково тегло и има много рискови фактори които не зависят от тях и от нас. Първите дни поради липсата на каквито и да е знания в областта си мислехме "Е, ще поседи в болницата докато направи необходимите килограми и после всичко ще е наред".Скоро обаче осъзнахме че не теглото е най-важното и че може би това би трябвало да е най-малкото ни притеснение. За кратко време научихме какво значи сатурация, колко трябва да е пулсът и колко кислорода. Спомняме си първият път когато Ивайла получи белодробен спазъм пред нас. Видяхме как сатурацията пада и как в стаята влязоха лекари и сестри в опит да я накарат да се съвземе. Чакахме отпред и въпреки че паниката ни завземаше и за миг не спряхме да си повтаряме, че всичко ще е наред. Ивайла започна да се подобрява и изглеждаше все по- добре до момента в който един обяд отидохме за редовните си сведения и не разбрахме че тя е вдигнала температура. Някаква инфекция беше причината. Тук е времето да вметна, че първите дни всички ми казваха само едно "Само се моли да не я хвана някоя инфекция". И ето....тя беше на лице. Спомням си и как се промени малкия войник в тези трудни дни...доста трудни...за всички. Всичко за което се молехме беше да не ни звъннат от болницата. Не знам защо бяхме решили че ако звъннат, то тогава нещо лошо се е случило. Всеки път ми се подкосяваха краката когато ми звъннеше непознат номер. И така с невероятна отдаденост и много разбиране, много грижи и любов, лекарите- магьосници успяха да извадят Ивайла от този кошмар. И както и до ден днешен тя ни показва...."Не казвай хоп преди да си скочил". Зарадвахме се че нещата се оправят. Тя преодолява всяка пречка. Дойде време за втори преглед на очите (първият беше минал успешно). Останови се друга страшна диагноза, но отново нито за момент не сме си помисляли че Ивайла няма да се справи. И така, тежаща малко повече от килограм, тя премина първата си операция. И втора. И новината че едното око е спасено някакси измести лошата, че тя няма да вижда с другото. Спомням си и как мечтаехме да я чуем как плаче...Дали има други такива родители? Които искат да чуят детето си да реве. Не след дълго това се случи. Малко след това я прегърнахме за първи път. НЕОПИСУЕМО чувство. Последва още една голяма стъпка за малкия човек. Тя бе извадена от кувьоза. Започнахме да я храним. Друга огромна крачка, този път за нас. Хубавите новини не спираха. Тя беше все по добре и нямахме търпение да си я приберем. Но имаше едно странно чувство....какво ще правим вкъщи без монитори и наблюдение на сатурация и пулс. Наближаваше деня на изписването и смесените емоции се биеха в нас. Радост и страх, облекчение и отговорност.И така след 4 месеца прекарани в Шейново, дойде време да се приберем вкъщи в пълен състав. А деня в който я изписаха...никога няма да забравя усмивките на всички лекари и едно изречение от сестрата, която облече Ивайла с новите й (не болнични) дрехи. Със сълзи в очите тя ни сподели "Знаете ли колко нощи сме си мислели, че този ден няма да дойде". Тогава за пореден път осъзнахме, че ние най-вероятно не сме присъствали на най-страшните моменти и кризи. И по-добре. Успяхме да запазим усмивките и положителните си емоции и съм сигурна, че това помогна на нашето малко съкровище. Само лекарите знаят през какво са преминали заедно с Ивайла. Ние знаем, че никога няма да можем да им се отплатим за грижите и добротата. Никога. С нищо. С любов, грижа и съвети от хората. който 4 месеца се грижеха за нея, Ивайла расте с усмивка до уши.