Инструменти

Това е приказка за добротата, за страха, за волята, за надеждата, за любовта и силата за живот

Здравни проекти
 

Имало едно време едно малко Борянче. То живеело на едно пухкаво облаче. Седяло си там, клатело малки крачка и наблюдавало отгоре двойките – добри и лоши, влюбени и разлюбени, слаби и пълни, високи и ниски… търсело си родители. Отдавна ги чакало, но все не можело да си ги познае.

Един ден погледът му се спрял на една двойка. Тя била някак по-особена от останалите. Двамата изглеждали като влюбени, а всъщност били цял живот заедно. Били неразделни, не пускали ръцете си, смеели се, но все пак светела някаква тъга в очите им. „Хм, като едно цяло са! Как искам точно те да ми бъдат родители… дано мястото е свободно!” Така си казало малкото Борянче и отишло да се допита до Върховния ангел Чудодав. Той изслушал търпеливо запъхтяното и развълнувано Борянче и му казал:

- Мило дете, тази двойка е изстрадала много. Няколко пъти вече са преживявали своите загуби. Детето, което ще им изпратя, трябва да бъде много силно, защото ги очакват още по-големи изпитания, за които те още не подозират. Така им е писано. Те имат толкова силна и пълноценна любов, каквато малко хора са изпитвали в живота си, затова трябва да я изстрадат. Ти си слабичко, няма да можеш да се справиш, а повече болка и разочарования те няма да понесат. Наистина ли искаш да ги сломиш завинаги?

- О, но аз няма да ги сломя. Ще ги направя най-щастливите. Ще съм най-силното. Ще се преборя за тях. Може би и те чакат точно мен. Моля те, моля те позволи ми… Нали това ти е работата, Върховний Чудодав – да изпращаш чудеса на тези, които заслужават и които са ги изстрадали! Нека аз бъда тяхното Чудо!

Замислил се Чудодав. Докато малкото Борянче го увещавало, забелязал в очите му необикновен пламък, какъвто не бил виждал досега. И си казал: „Хм, може пък голямата сила да се крие в крехко телце, може би идва от волята да сбъднеш мечта, да споделиш обич, може би това е цената на щастието.” И се съгласил. Малкото Борянче било готово да напусне своето облаче и да се пренесе в новата си къщичка – корема на мама. Така и станало.

От този момент двете станали едно цяло. Минали първите критични седмици, в които предишните пъти щастието им се прекършвало, и изглежда този път всичко било наред. Макар и плахи в радостта си, мама и тати криели в сърцето си една съкровена молитва, един свиден трепет, едно нежно вълнение, една голяма любов. Изведнъж обаче всичко се променило. А имало още толкова време, докато настъпел отреденият час да се срещнат. Много страшни били месеците, които последвали. Въпреки че Чудодав го предупредил, малкото Борянче не си давало сметка всъщност колко опасно е всичко. Много пъти чувало гласовете на верните приятели на мама, които й давали сила и искрена обич. Слушало и сълзите й, които тя се мъчела с всички сили да потисне, защото й забранявали всякакви емоции, понеже било опасно, така чувало да казват леличките и чичковците в белите престилки… Искало му се на малкото Борянче да я утеши и да й каже, че всичко ще е наред, но не можело, а и самото то се страхувало. Но точно когато най-големият страх дошъл и най-страшните прогнози се сбъднали и една нощ майка му напуснала уютния им дом и таткото ги завел окончателно в онази Бяла къща, в която били и преди, но за кратко, то придобило най-голяма сила за борба и било решено, че един ден ще я прегърне. Още много дълго време прекарали в Бялата стая, без да им е разрешено да помръдват дори. „Не може да ставаш!... Не може да сядаш!... Трябва да хапнеш нещо!... Не са позволени посетители, разстройваш се!... Тук вече няма вена, дай другата ръка!...Всички сме с теб!... Цялата болница ти стиска палци!...” Ден след ден, седмица след седмица… Борянчето слушало как говорят на майка му и се страхувало, но пък нали си били двечките заедно. Постоянно се суетели около тях добрите лелички и чичковци, които проверявали малкото Борянче, които се грижели за майка му и били до нея в най-страшните моменти… и така минали още много дни и после още много седмици. Понякога пускали таткото при тях и тогава малкото Борянче ставало много радостно, защото и майка му била щастлива.

Двете преборили още няколко критични нощи, но една не могли… Знаело си малкото Борянче, че този път нещо не е наред, защото всички били много притеснени и майка му плачела. Пък нали не й давали… И се обадила на татко му да идва. И после леличките в бели престилки повикали спешно и най-важния чичко в бяла престилка – доктора на мама (д-р Вел, дочуло Борянчето). И разбрало малкото Борянче, че ще трябва да напусне топлата си къщичка много по-рано. Същата вечер извадили малкото Борянче на бял свят в една много светла стая, а вън било вече тъмно. Веднага дошла една много добра леличка, която гушнала малкото Борянче, помогнала му да диша, защото то самичко не можело, и после се грижела неотлъчно за него (д-р Узи, дочуло то). Последвали много страшни часове и после дни и нощи, в които двете с мама били разделени и се борели с всичките си сили, за да се срещнат. Борели се една за друга. Малкото Борянче се оказало юначето на голямата Бяла къща. Най-смелото и силно детенце. Така казала на родителите му най-важната леличка в бяла престилка, която им била ангел хранител (същата тази д-р Узи). Сигурно Чудодав я е изпратил със специална мисия, така си мислело Борянчето. С нейна помощ, с грижите на всички добри лелички и чичковци там (майка му после му обяснила, че се наричат неонатолози) и със собствената си воля малкото Борянче преборило най-страшното. Толкова мъничко, а силно колкото целия свят. Така искало мама и тати да се гордеят.

Таткото на Борянчето идвал всеки ден и му изпращал сила и обич отдалече. Дочакало майка си чак на петия ден да го зърне през стъклената къщичка. Разбрало, че преди това не е можела да става. Много се зарадвало. Искало му се да й каже да не се плаши от всички тръбички, маркучи, монитори и игли, да я увери, че скоро ще се прибере у дома, но нямало сили дори да отвори очички. Стигало му да усеща, че тя е там, познавало гласа й. Чувало как леличките й говорят, как я успокояват, после таткото я прегръщал и тя ставала все по-силна. С всеки изминал ден. Радвала се, когато Борянчето започнало да се храни с млекце – първо 3 мл, после 5 мл, после 7 мл… После придобило сила да отваря очички, понякога се заглеждало в мама и тати и виждало как му се усмихват с пълни със сълзи очи. После започнало да се учи да диша самичко. Всеки ден родителите му идвали и си тръгвали с празни ръце. Ден след ден. Седмица след седмица. Но ето, че дошъл моментът, когато позволили първото погалване. После първата прегръдка. После първото хранене. После прибирането у дома с пълни ръце. С пълни сърца. И пълни със сълзи очи. Но този път от радост.

Малкото Борянче било напълно право. Майка му и баща му наистина чакали точно него…
Диагноза: Плацента превия тоталис (поставена в 20-а г.с.)
Бременност – патологична, с няколко тежки кръвоизлива
Метод на раждане – секцио по спешност
Продължителност на операцията – близо 2 часа, завършила с кръвопреливане, дренаж, 48-часов престой в реанимация 
Срок на бременността – 32 г.с.
Бебе – 1700 г, 43 см (едномесечен болничен престой в Интензивен сектор)
Ноември, 2015 г. – две чертички на теста за бременност
- Вярвате ли в чудеса?
- Не. Досега не съм срещала.
Май, 2016 г. – раждане на Боряна
- Вярвате ли в чудеса?
- Повече от всичко.
Моето Чудо днес е на година и половина, държи ме за ръка и ме нарича „мамо”.

Медийни партньори

Партньори