Проект: Борба с горските пожари

Организация: Университетски аварийно-спасителен отряд

---

Университетският аварийно-спасителен отряд участва в гасенето на най-големите пожари в страната. Васил Гурев разказва.

Самоков. Автогарата. Гъмжило от хора – от някъде за някъде. Някои по работа, повечето към планината – сезонът е в разгара си. Един човек ме спира с думите: “Шефе, позна ли ме?” “Ха сега де...” - мисля си аз. Каня се да продължа разговора – на общи теми, та дано се сетя нещо, но човекът ми помага: “Аз съм Асен, бе, там горе, на пожара, не помниш ли...”. Да, сега вече е ясно. Асен е един от групата с... найлоновите торбички. Минали са много години, забравил съм името. Но пожара помня, той не може да се забрави.

Пожарът на Мальовица. Може би най-големият пожар в Рила за последите 70-80 години. Планината горя две седмици. Горе работеха стотици хора – пожарникари, горски работници, общински служители, войници. И много планинари.

За нас Мальовица е много специално място. Помня едно кратко,  задъхано интервю на Методи Савов – след Еверест – открадната минутка, преди линейката да го откара от летището към “Пирогов”. Журналистката го беше попитала какво го кара да се катери. А той отвърна “Планината е храм, в който човек отива, за да се причести”.
Сега гореше Мальовица. Гореше нашият храм.

Тръгваме за пожара на втория ден. Нямаме подходящ транспорт и се спазаряваме с една маршрутка да ни закара до ЦПШ-то. По пътя спираме на  железарски магазин и за колкото пари имаме купуваме брадви, триони, лопати. Стигаме на Школата, представяме се, питаме какво да правим. Казват ни “качвайте се горе на пожара – там ще ви кажат”. Горе... хората, опушени, окаляни, уморени, са лаконични: “Включвайте се”. Толкова. Включваме се. Не сме с особено самочувствие - нямаме опит с такива пожари. Гледаме какво правят другите. И ние - същото. Учим се в боя.

След ден нещата започват да се подреждат. Пожарникарите заглеждат брадвичките ни, пробват ги и ни хвалят: “Браво, много добре сте ги подбрали”. Ние кимаме утвърдително, макар че...всъщност не сме ги подбирали  - в магазина има само този вид, просто сме случили. Постепенно си връщаме самочувствието – трупаме опит в борбата с огъня, а иначе сме си  “у дома” – този район от планината познаваме отлично. Лято е, но на 2000 м нощем е хладно. Екипировката ни е добра и оставаме горе да пазим огъня, да не се прехвърли през просеките.  Борбата с пожара е неравна. Истината е, че той не може да бъде победен. Хората просто се борят да го ограничат, да го забавят.  Често през деня от вятъра огънят се засилва и трябва да се отстъпи назад. Започва да се прави нова просека, нов рубеж, който ще бъде бранен успешно час или ден, докато може. И после пак назад.

Така дни наред. Умората се трупа, ресурсите се изчерпват. Нощ е. Питат ни по радиото – можем ли да помогнем - до нас има група войници, които следва да бъдат изтеглени, а са свършили осветлението. Разбира се, ще помогнем, знаем ги – вдигнали са ги по тревога и вече трето денонощие са на терена.

Следващият ден. Чувам по радиото: “Как е горе?”. Но отговор няма.  От долу са настойчиви: “Каква е обстановката. Докладвайте.” Няма отговор. Ясно. Изтощени акумулатори на станциите. Обаждам се аз: “Огънят ще се прехвърли от другата страна”.  От долу питат “От какво имате нужда?”. Опитвам се да обясня, че аз водя само една малка група и не съм аз човекът, който... Прекъсват ме: “Оставете! Планината гори. Какво ви трябва”. Изстрелвам – петнадесет мъже с лопати. Отговарят: “Къде ги искате. Имате ги след 15 минути.” След половин час групата се явява. Някои са със сандали на краката, а в ръцете си носят ... по един найлонов плик със сандвич и шише вода. Нещо се е объркало. Нищо. След малко се намират лопати и работата започва. А в края на деня новодошлите са вече една малка частица от общото човешко усилие и воля на стотиците хора за победа над огъня.

Дните минават. Понякога изглежда, че пожарът затихва. Но на следващия ден се разгаря отново. Пак браним една просека. Подредили сме се по дължината й – през 5-6 метра. Тя е по-широка. Може би на това място ще имаме шанс да спрем огъня. Копаем яростно каменистата почва. Огненият фронт стига по последния ред дървета и със зловещо бучене пламъците тръгват нагоре към върховете на боровете. После огънят притихва и слиза ниско долу. Става тихо. Много тихо. Гори вече тревата към нас. Към линията, която сме очертали. Не говорим. Всеки един от нас отдавна е измерил с очи своите шест метра от тази линия, стиснал е здраво лопата в ръце и знае, че през това място огънят не трябва да мине.

Васил Гурев, председател на УАСО