Мила е на 14 години. Тя е от децата, които институциите наричат „деца в риск“. Мила дойде в консултативния център за поредната среща със специалист, който да направи заключение, че момичето трябва да бъде настанено за специализирана услуга, за да е защитено. Детето носеше тежка история, свързана с риск да бъде въвлечено в дейности опасни за живота, използване на наркотици, сексуална експлоатация и въвличане в криминална среда. 
Мила беше задържана в поредното Районно полицейско управление на територията на страната, тъй като беше обявена за издирване, поради поредното отсъствие за няколко дни от дома ѝ. От историята на детето се разбра, че родителите са споделили пред различните специалисти, че дъщеря им е демонстрирала проблемно поведение, не отговаряла на телефонни позвънявания, не е съобщавала къде и с кой е била, забелязана е да общува с дилъри и наркозависими, както и с мъж, за който при предходното ѝ издирване е споделила, че я е склонявал да проституира. Майката е заявила, че не може да се справи с поведението на дъщеря си и желае тя да бъде настанена в специализирана институция от затворен тип.    
Когато се запознахме с Мила, тя се държеше неадекватно, не даваше логично обяснение за това свое поведение, плачеше и изразяваше нежелание да остане за консултация. По време на срещите тя сподели, че не се е прибирала поради проблеми с родителите си. Споделяше, че много ѝ харесва да обикаля улиците с приятели, да спи по строежи, не одобрява правилата и системата.  В началото на срещите момичето беше в неугледен външен вид и с видими синини и белези по тялото, но зад този вид се виждаха кресивите черти, добрия изказ, когато тя пожелаеше да говори.
Всичко се случваше много бавно, споделянето, спазването на граници, изграждането на доверителна връзка, уважението и връщането на авторитетите за детето.
Зад тези думи стоят десетки срещи, по време на които детето често плачеше, сърдеше се, обвиняваше, крещеше и заплашваше, че ще накаже всички. След този тежък период по време на съвместните срещи детето започна да се връща към началото на своето поведение. Разказа за първото си бягство от училище, когато цяла нощ е слушала родителите си да се карат, да се обиждат и обвиняват. Тогава Мила е била на 11 години и на другия ден избягала от училище. После баща ѝ напуснал семейството и тя не се прибрала за пръв път в дома си. Обикаляла улиците и се крила по строежите. 
Срещнахме се с родителите, те плачеха и разказваха за своята безпомощност и невъзможност да се справят с тази ситуация. Страхуваха се за влиянието върху по-малкия им син, но не разбираха какво кара дъщеря им да бяга от дома си. Обвиняваха Мила и търсеха проблема в обкръжението на момечето. Не си задаваха въпроси, които да дават отговор как детето е попаднало в тази среда, какво го е накарало да потърси помощ и утеха на улицата. Родителите настояваха да работим с детето, за да се поправи, защото виждат резултат от срещите. Трябваше много време, за да достигне до тях, че „поправянето“ е процес и за двете страни. Това е работа с родителите и детето, което за институциите е „дете в риск“.