Калина живеела с майка си и двете си сестрички. Местели се постоянно – нови села, нови градчета, нови проблеми, нови приятели на мама. Когато била на девет, един от приятелите се ядосал и я ударил лошо. Не боляло толкова, но до края на деня спряла да вижда. Нито слънчевия ден, нито грозния тогавашен дом. Не ходила на училище цяла година, докато майката я заведе на лекар. Лекарят направил операция и Калина прогледнала, но тази приказка не свършва тук…

Калина пак не ходела на училище, а се грижела за сестричките Ина и Марина. Майката все се оплитала в трудни връзки, в кражби, в истории с наркотици. Вече на дванадесет, Калина не знаела друг живот, вярвала искрено, че мама прави нещата по най-добрия начин, не се питала дали е редно да има и тя голям приятел, както имат големите момичета. Мама одобрявала всичко.
На тринадесет години Калина родила момче. Внезапно важните служби и органи за закрила на малки момиченца се втурнали да вземат мерки. Таткото на бебето и майката на Калина се оказали в затвора, двете сестрички и малкото бебе – в различни градове, при различни приемни майки. Само Калина я забравили в суматохата и тя спокойно отишла да живее… при друг добър и пълнолетен приятел. След три месеца възрастните отговорни все пак се погрижили за Калина и я настанили в голям, неуютен дом за деца без родители.

Получила лист – указание да се среща с психолог, защото по закон трябвало да се направи нещо за по-добро. Дълго време ядосаното момиче-майка упреквало всички за всичко, крещяло, чупело, обиждало, не вярвало на обещания. Психологът вадел трънчета след трънчета от детската душа, преосмислял с Калина представите и за справедливо и несправедливо, откривал за нея нови значения на думата „обичам“, отговарял на въпросите какво  е доверие и кой го заслужава. И двамата плакали заедно и търсели надеждата за вярване в приказки. Пътували заедно до градовете, в които живеели с новите си майки двете сестрички и бебето. След всяка среща градили отново хартиените кули на Калининото бъдеще, тайничко, с едно наум. Свиквали заедно с тази непривична подредба на живота – един ден за два часа месечно Калина да е майка на своето бебе, да го гушка и да му говори, че всичко ще е наред, а в останалите двадесет и девет дни на месеца да е дете сред децата в един Дом.

Тази приказка няма да има скорошен край. Психологът има нова задача – да помогне на Калина за последна среща с бебето, което вече е осиновено, а после да я учи как да продължава живота си, вярвайки в доброто по света и приказките.