Инструменти

Приказка за татко, момче и чудовище

Социални проекти
 

Страниците на тази приказка разлистил един училищен директор, който позвънил в Центъра за майки, татковци и деца, за да поиска помощ. От месеци 9-годишният Виктор не можел да седи в стаята на второкласниците, тичал по коридора, а след него баба му.

И се търкулила историята. Таткото разказвал, Виктор продължавал да тича напред-назад. Преди години мъжът се влюбил в най-красивото момиче, завел го при майка си и го направил своя жена. В радостното оживление след раждането на първия син не обърнали внимание, че майка му взела бебето в стаята си и освободила невестата от грижата да бъде майка. Младите родители нямало какво да правят, освен да се смеят безгрижно, да ходят за ръка и да си родят второ момче. Бабата, която обичала да се грижи за всичко и за всички, взела от любов и него. Предано чистела, готвела, перяла, дните ѝ минавали без почивка, но това я правело щастлива. Сигурно от скука или от прекалена грижа, младата майка взела от кутийката в скрина всички семейни пари и заминала нанейде. Баткото Милен бил тогава на осем, Виктор – само на пет.

Като във всяка неприказка, никой не разбрал, че Виктор е роден със странно малко чудовище в главата. Казвало се аутизъм, не причинявало болка на момчето, но го карало да вижда света различен, да не говори, да страни от хората, а в тяхно присъствие да крещи или да се свива в себе си. Бил като малко таралежче, изгубило бодлите си. Милен пък толкова тъгувал за мама, че също спрял да говори. Бабата се изплашила накрая, не знаела какво да стори, таткото от мъка завел дело за развод, после изгубил работата си, изгубил документите си, скрил се в гората да сече дърва и да търси спасение от неразбираемото зло. Дните на двете деца се превърнали в нещо без име, без цвят и без топлина, в студена пътека, по която Виктор тичал и крещял, а Милен трябвало да го пази. И по детски го намразил.

Захванали се хората от Центъра да помагат. Стоплили стаята на децата, занесли храна и играчки. Психологът говорел ту с бабата, ту с таткото. Логопедът помагал на малкия Виктор. Педагог идвал при Милен и се опитвал с вълшебно огледало да накара детето да види себе си – че е важен, защото е Милен, а не просто батко-пазач, че рисува прекрасно, че е смел, че може да бъде харесван и да има приятели. Социален работник осигурил нови лични документи на таткото, после открил удобна квартира за тях, после помогнал да стигнат до важната комисия, която следи момченцата с малки чудовища в главите. Показал им къде е специалният дневен център, където поне за часове да остава Виктор.

Най-трудно в тази житейска неприказка било да разкодират пред таткото аутизма на Виктор. Мъжът отчаяно искал да научи къде живеят специалистите, които могат да разбиват заключени аутистични светове, да изваждат от там малки чудовища и да връщат обратно децата в нормалния свят. Понякога пиел и псувал от безсилие, обвинявал лекарите от родилното или избягалата си жена. Или хващал момчето, настоявал то да гледа в очите, разтръсквал го, за да каже една дума, после го гушвал и плачел без глас. И после отново и отново…

Случили се още много обикновени неща, някои по-тъжни, други по-усмихнати. Ясно било, че няма да има приказен край. Имало път, по който дълго още да водят таткото, докато стигнат оня завой, откъдето нещата се виждат с приемащи очи, откъдето бащите преглъщат мъката и заживяват кротко с момчетата си и техните малки чудовища.
 

Медийни партньори

Партньори