Той постъпи в интензивното кардиологично звено на една от големите болници в София с миокарден инфаркт преди 8 години. Кардиолозите реагираха тогава мълниеносно и спасиха живота му. После му дадоха препоръки, които той не успяваше да спазва, защото това означаваше за него да признае болестта си. Дори не спря да пуши... докато не загуби десния си крак. Сега вече беше готов на всичко, но твърде късно. Диабетът беше с него твърде дълго, а той не искаше да се съгласи с неговата компания и го игнорираше. Така както беше постъпвал със здравето си винаги.

Връщайки се назад във времето си спомняше за младите години, когато смяташе че всичко е възможно. Играеше футбол много добре и всички му се възхищаваха. Но след като премина казармата сe замисли, че футболът е до време, а той иска винаги да му се възхищават. Но което беше по-важно за него е, че искаше самият той да е удовлетворен от себе си и да остави нещо прекрасно след себе си. Нещо, което е по-силно от забравата на времето. Затова започна да учи архитектура, беше погълнат от красотата в работата си, дори забрави за футбола. Непрекъснато учеше, рисуваше или гледаше снимки на това, което са създавали преди него. Когато завърши ВИАС искаше да покаже на всички и най-вече на себе си колко е добър и какви страхотни идеи се раждат в главата му. Започна да работи денонощно, защото знаеше, че времето е най-скъпото нещо и че то рано или късно изтича за всеки, независимо как го е прекарал. Превърна нощите в дни, а верните му другари – кафето и цигарите го подкрепяха все повече и повече. Дори спря да се обажда по телефона на приятелите си, погълнат от работата. Нехаеше и затова, че дрехите му отесняват. Близките, които рядко достигаха до него казваха, че е понапълнял, но това нямаше значение – той изпитваше удоволствие от това да седи и денонощно да работи. Не го притесни и това, че когато все пак се наложи да отиде на лекар заради главоболието, което се появи, той му премери кръвното и предписа някакви хапчета, но пиенето на хапчета не беше неговата стихия. Още по-малко имаше желание да отиде в лабораторията, за да измерят кръвната му захар, холестерола и други неща. Които лекарят беше поискал. Така се изтъркаляха десетина години. Той стана много добър архитект, може би един от най-добрите у нас, а и извън България го ценяха и пътуваше често, сменяше часовите пояси замислен върху следващия си проект.

Понякога чуваше зад гърба си обидни думи за своите килограми, но това не го вълнуваше – той беше постигнал целта си.

И тогава дойде този момент. Съвсем неочаквано, както работеше в тишината на нощта, някой сякаш го стисна с желязна лапа зад гръдната кост. Не се притесни особено, защото и по-рано се беше случвало. Но болката продължаваше този път по-дълго от обичайното и май нямаше намерение да го остави. Облече се без суетене и се качи на колата, за да отиде в голямата болница. Там лекарите сякаш се притесниха повече от него и го подкараха почти на бегом на количката към катетеризационното. После беше доволен, че е жив, защото така му бяха казали от персонала. Лекуващият му лекар го попита дали знае, че има диабет и дали се лекува за него. Гликираният му хемоглобин бил много висок. Това вече го изненада, но лекарят каза, че не е първият случай на дълго траял недиагностициран диабет, който си е изиграл лошата роля. Изненада се, защото освен главоболието от високото кръвно налягане нямаше никакви други оплаквания. Може би все пак се задъхваше малко повече и краката му се уморяваха и схващаха, но иначе наистина нищо не беше усещал. Казаха му много неща, които трябва да прави или не трябва да прави, ако иска да не се повтори този случай.

Върна се в къщи и продължи да седи и да работи. Увлечен в създаването на шедьоври дори не пиеше редовно хапчетата, които му предписаха. Краката му тръпнеха и го боляха нощем, но през деня беше поносимо. Някой му беше казал, че това не се лекува. Тогава дойде най-неприятното – силната болка в десния крак, заради която трябваше да легне. Това продължи часове, през които можа да си спомни, че се беше одрал в тъмното в крака на леглото. Нямаше силна болка, но раната не заздравяваше отдавна. Започна да го тресе и да го обливат студени и топли вълни и да се изпотява. След няколко дни повика такси, защото не можеше да шофора и отиде в друга голяма болница. Там му казаха, че има много лоша рана, която не се оправя, защото и съдовете и нервите му са увредени, а на всичкото отгоре е инфектирана и заразата навлиза в кръвта. Затова има температура и го тресе. Раната беше стигнала до костите на крака и шансът да го излекуват с лекарства е много нисък, а рискът инфекцията да обхване по-високите части на крака е много висок. Трябваше да даде съгласието си да премахнат стъпалото. Беше му много трудно да възприеме мисълта, че това се случва, искаше да е мрачен сън, от който ще се събуди... Когато наистина се събуди стъпалото вече го нямаше, това дясно стъпало, с което беше вкарвал много голове и което привличаше върху него блеснали погледи.

Сега вече имаше време да слуша това, което му говореха лекарите, имаше много свободно време за размисъл, тъй като и зрението му намаляваше и не беше възможно да работи, колкото и очила да смени. В ушите му отекваше като шамар „нямаше да се стигне дотук, ако диабетът беше открит навреме и ако беше лекуван както трябва“. Нямаше значение, че половината хора с диабет по света са като него – не знаят, че имат болестта. Сега вече най-важният беше той с неговата си болест и с това, което му предстоеше…