Казвам се Мария и вече съм на 7 годинки. От почти 3 години съм при новото си приемно семейство и съм много щастлива и обичана. Преди това живях цели четири години в институция – Дом за медико-социални грижи за деца. Родителите ми са ме оставили още в родилния дом като бебе, тъй като не са имали възможност да се грижат за мен. Аз съм едно от многото деца в България, които се раждат със специфични потребности и имат нужда от специални грижи. Моята диагноза е детска церебрална парализа. За хората това звучи страшно и непознато и затова ми беше много трудно да намеря обич и подкрепа. Но аз съм едно от малкото деца в България, които са имали късмета и щастието да открият хора, които да ги приемат такива, каквито са – деца като всички останали, нуждаещи се от топлина, уют, грижи и родителска обич.

Въпреки че бях много мъничка, ясно си спомням и времето, което прекарах в Дома за деца. Там ме оставяха да лежа по цял ден в една и съща поза, прекарвах цялото време в изолатор и никога не бях напускала сградата на Дома – цели 4 години. Не можех да задържа нищо в ръцете си, не можех да седя. Знаете ли колко страшна е тази самота и изолация за едно малко дете? А моите приемни родители казват, че според изследвания първите три години от живота са най-важни, защото тогава се развиват 90% от клетките на мозъка. Аз още не разбирам много, но знам, че липсата на грижи и престоя ми в Дома за деца е попречил на моето развитие. Имаше само една жена в Дома, която ми обръщаше повече внимание. Но и тя идваше за известно време и после си отиваше – казваше, че си има свой дом, където се прибира след работа. Не разбирах какво е това. А аз се успокоявах, когато тя беше наблизо и се натъжавах, когато я нямаше. Един ден тя ме заведе в този неин дом и каза, че вече той е и мой. Пак не я разбрах, но вече усещах разликата.

И знаете ли – само за 3 години благодарение на помощта на моите приемни родители аз показах значителен напредък в развитието си. Всички са впечатлени как с упорита работа и правилните грижи могат да бъдат постигнати истински чудеса. Вече съм по-голяма, тежа почти колкото другите деца на моята възраст и съм висока над 1м – истинска дама, нали?

Вече имам мой истински дом. Не можете да си представите колко съм щастлива. За всички деца, които имат дом и родители, това е нещо съвсем нормално и естествено. Но за мен моето приемно семейство е много повече от това - те са радост, надежда и вяра за мен. Заедно с тях започнах да наваксвам бавно, но старателно и упорито с изоставането в своето развитие. Вече не лежа в една определена поза, мога да задържам малки играчки и да седя с малко помощ. Обичам да седя. Уча се и като голямо момиче да пия от чашка. Тези малки неща, които за останалите деца са даденост, за мен са специални и всяко движение е много голям успех.

Вече реагирам и на светлосенки, разграничавам светло от тъмно – а преди не можех и лекарите казваха, че имам 100% слепота. Казваха и че нямам развит слухов апарат. А днес аз познавам всички от новото си семейство само по гласовете, разпознавам и социалния работник и рехабилитатора, чувам движенията по улицата, знам кога сме вътре и кога навън, чувам и лая на домашния ни любимец! Обичам да слушам класическа музика! Аз имам развит слух, но преди да започнат истински да се грижат за мен моите приемни родители нямаше кой да забележи това. Сигурно и другите деца, които живеят в Дом за деца, не осъзнават колко много неоткрити таланти и способности имат. Защото там никой не се грижи истински и с любов за децата.

Вече имам и желание да общувам с възрастни. И аз вече съм голяма! Не мога да скрия усмивката си, когато ми говорят ласкаво. Нали така правят дамите?

Когато излезем на разходка, понякога и други хора ми се радват и аз откликвам – както другите деца. Още не мога да ги заговоря, но гукам и произнасям някои звуци – това е моят начин на общуване. Вече все по-често и все по-успешно се справям с общуването. И все по-добре се справям с всичко друго, върху което започнем да работим заедно с хората, които са постоянно до мен и ме подкрепят. Всички са възхитени от напредъка и положителните резултати в развитието ми. Казват, че дори надвишавам очакванията, съобразно сериозността на увреждането, което имам.

Да, имам увреждане. Трудно ми е – да, но вече много неща постигнахме заедно с новото ми семейство и ни предстои да постигнем още много неща. Аз имам своите върхове, които искам да покоря. Аз мечтая, както мечтаят всички останали деца на седем годишна възраст. 

Вече съм ученичка и много се гордея. Ще ме обучават в домашни условия чрез музикотерапия, защото по този начин ще мога да науча най-много неща и ще бъде най-полезно за моето развитие.

И заедно с моето приемно семейство и специалистите, които се грижат за мен, ще покорим моите върхове и ще си поставяме все по-високи цели. Аз вярвам, че още деца ще получат шанса да намерят свое истинско семейство, което да се грижи за тях и да ги обича. И най-важното - да вижда на първо място детето в тях, а чак след това диагнозата! Защото аз съм като всички останали деца - обичам и искам да бъда обичана.