Имало едно селце с цветни улици и малки къщурки. В една от тях, на улица „Люляк“, живеело момиченце на четири и половина години. То било слабичко и русо, облечено в люлякова рокля, с изцапани ръце и ококорени очи. Само че изобщо не говорело, дори не казвало „мама“, играело сам-самичко, растяло като дивия люляков храст до оградата. Майката го завела веднъж на детска градина, но там децата не искали да играят с мълчащото люляково момиче, а майката казала, че няма причина за тревога – все някога щяло да  проговори. Тя живеела сама с детето и с болния си баща, не успявала винаги да намери какво да сложи на трапезата, играчки не купувала, от трудности не се отървала. Когато самата тя била мъничка, никой не се бил занимавал с нея, никой не я учел да говори или да чете. Своето детство прекарвала или по поляните, или в дом за деца, чиито родители нямат време за тях. Сигурно затова и тя не искала да чуе, че може би има важна  причина, поради която едно момиченце на четири и половина години не казва никакви думи…

И в тази приказка-неприказка на феите социални работници и психолози им трябвало дълго време за срещи и разговори, докато майката чуе, че люляковото момиченце е родено с глухота. Съгласила се накрая да отидат заедно в далечната столица, в специализирана болница. Трудно повярвала на докторите, които потвърдили „двустранна глухота”. Трябвало още много думи да изрече психологът и много сълзи да изплаче майката. Пак я завели до големия град, после я придружили до Комисията по слухопротезиране. Социалният работник стоял неизменно до нея. Година и половина минала от първата среща на улица „Люляк“ до поставения  кохлеарен имплант в ухото на момиченцето. И отново разговори и убеждаване, че за доброто на детето, то трябвало да остане да живее в столицата, в специално училище за специални деца, които не чуват и не говорят. Майката не искала да се разделя с детето си, не разбирала специалистите, но се съгласила. Минали години….

Днес люляковото момиченце е млада модерна принцеса с дънки и цветен бретон. Живее с кохлеарния си имплант съвсем спокойно, учи в близкото шумно училище и има невероятна промяна – може да чува и да говори, може да казва десетки обикновени и необикновени думички, изучава чужд език, но майката помни онази, първата думичка, изречена почти на седем години „Мама“. Няма да я забрави никога.