Катя била мъничка, само на шест години, когато полицията дошла и арестувала родителите ѝ, а нея и двамата ѝ по-големи братя завели в детски дом. От страх очите ѝ станали стъклени и сълзите не можели да потекат. Въпреки че възрастните дълго обяснявали, тя все не можела да разбере как така двамата ѝ батковци на 10 и на 11 години са жертва на сексуално насилие, как така мама и татко, които тя обичала безкрайно, били виновни за това голямо зло. Малката Катя не познавала злото, но усещала, че заради него е наказана и тя – да живее на чуждо място, да бъде без своите родители. В дома имало и други деца, но тя се чувствала самотна. Страдала, но не можела да се разплаче и в гърлото ѝ се втвърдявала топка от неизкрещяна мъка. Понякога вечер тайно се измъквала от стаята и се скривала в леглото на любимия си брат Милен. Той и разказвал приказки и тъгата си отивала. Катя се връщала и заспивала успокоена. 

Милен бил любимец в Дома. Лъчезарен и добър по душа, той можел да говори с всички. Бил упорит, побеждавал на спортните състезания, а хората, които не знаели какво зло е преживял, мислели, че е голям щастливец. 

И както във всяка приказка, бедите не мирували. Катя била на дванадесет, когато дошло ново нещастие – Милен се удавил, докато спасявал свой приятел от Дома. Когато тази тъжна приказка стигнала до психолога в Центъра, Катя била решила да не продумва нито дума на никого. Възпитателите казвали, че е от инат. Седмици наред говорел психологът, опитвал се да надникне в приведените очи, да стопи леда, а тя все мълчала. Седяла в приемната на дома, режела тениската си с ножичка.

Лека полека пробягвала с поглед, после двамата заговаряли. За времето, за живота и смъртта, за добрите и лошите хора, за чувствата, които изпитвала, за начина да бъде с любимия батко, дори когато той е при звездите. Казвали си, че времето лекува. Викали сълзите да дойдат. Месеци минали, преди стъклото в очите да се счупи и те да потекат. Това, което за големите хора било нормална реакция, за обърканото дете било необяснимо трудно.