Искам да ви разкажа една история за силата на детските мечти. Преди две години бяхме на посещение в малко градско  училище. Трябваше да представим Детските права пред децата, така, че да им бъде интересно, забавно и полезно. Постепенно се получи малко кръгче около мен и по-любопитните деца започнаха да задават въпроси. Говорехме за правото на децата да бъдат изслушвани, даваха примери, разгорещено споделяха впечатления, повишаваха тон и се надпреварваха кой да вземе думата. Изненадана срещнах погледа на сериозно и тъжно  момиченце – с красива прическа, спретнато и недетски мълчаливо. В очите му виждах желание да каже нещо важно, но явно не му  достигаше смелост. Провокирах го да се включи в нашия дебат, но не се получи. После удари звънеца и аз успях  да поговоря с нея малко по-встрани. Изведнъж тя се оживи. Каза, че името й е Ели и много се радва, че сме били в нейния клас. Бях изумена от сложните изречения, които използваше – все едно говорех с възрастен. Попитах Ели какво й е направило най-силно впечатление от чутото. Отговорът беше, че съм успяла да изслушам спокойно всички деца! Обясних и, че е нещо нормално хората да се изслушват и  разбират. В този момент очите на Ели се насълзиха и тя промълви: „..а мен никой не ме чува у дома, мечтая си и аз така да си говоря с мама“. От учителката разбрах, че детето се отглежда от самотна майка и възрастен дядо. Тръгнах си със свито сърце. 

Не след дълго в Центъра позвъни майката на Ели и каза, че се обажда по искане на класната на дъщеря си. За себе си сподели, че работи на смени, трудно й е, а класната споменала, че ние можем да помогнем. В дома на семейството – голяма двуетажна къща, недовършена отвън, призрачна и пуста отвътре - сърцето ми съвсем се сви. Тук живееше Ели… Тричленното семейство се бе сместило в две от стаите, „така било най-икономично“. Ели ни посреща на вратата – „каките идват!!“. Подскачаше от крак на крак и искаше да покаже всичко, което е научила от друго дете в училище – циганско колело, шпагат, мост, гордееше се с ръчно изработените от нея дрешки за остарелите си кукли, подредени в нейното бебешко легло, прекрасните рисунки и всякакви джунджурийки, които са сътворени от детската й фантазия, но…. беше смъмрена веднага от майка си, че не се държи прилично. На нас майката спомена, че с непланираното си раждане, Ели внесла лъч светлина в нерадостния й живот, но някак си растяла прекалено енергична! Предложихме подкрепата си – за нея и за Ели. След кратък размисъл майката се съгласи. Пролича си недоверието й, че някой може да помогне на друг, без да търси нещо в замяна. На Ели беше наредено да седи и мълчи възпитано,  за да не излага майка си с детски искания.

С времето успяхме да разчупим защитната стена на майката, срещите и разговорите ни станаха полезни и приятни, показахме й как да погледне и да види света  през детските очи. Както някога, когато самата тя е била дете! С времето тя промени отношението си към Ели и сега знае, че всеки миг е безценен и неповторим. С желание се включва в груповата работа с други родители от центъра. Не веднага и с трудни стъпки в началото, но разбра, че не е сама и не е толкова страшно да признаеш, че се нуждаеш от помощ.

А Ели? Всяка среща с нея е като малък празник. Заедно участвахме във веселите игри в Центъра, изработвахме картички, мартеници, боядисвахме яйца, рисувахме рисунка за конкурс, посещавахме летен курс по плуване, правихме животни от зеленчуци и какво ли още не. Вече е спряла да си говори с куклите от старото бебешко легло, дори е готова да го подари.

„Мама вече ме чува“ – казва тихичко, за да не развали магията.   
Зорница Шереметска
Социален работник ЦОП В.Търново