Дошла съм на този свят не с вик, както всички очакват да прочетат, но щом тези редове ги има, значи, че и мен ме има.

Аз съм се появила по първи петли в едно горещо юлско утро.

Докторът и акушерката са се правeли на разсеяни, че не чуват виковете за помощ. Лекарят е приказвал по телефона да му закарат един тон въглища и керимиди на вилата, че като свърши неговото дежурство, излизал в отпуск и вече не му се занимава с викащи от ужасни болки жени от настъпващото майчинство.

- Докторе, умирам! - викала е майка ми. - Направете нещо, моля ви!

Той й е казал да не се глези, че още е имало време до моето раждане. Но не е познал за мое най-голямо съжаление. Когато най-после е благоволил да отиде при майка, която е бeряла душа в този момент на болка и ужас от непознатото бъдеще, докторът изведнъж се е разбързал много, като че ли става ненормално нещо.

- Бързо, че го изпускаме. - Чула го майка да казва на акушерката, която се правeла, че всичко е добре и обичайно като при всяко раждане. Обаче майка сякаш е предчувствала какво ще стане по-натък с мен и все е питала между напъните:

- Какво става с бебето, добре ли е?

Обаче никой не й казвал нищо. Kогато съм се родила, майка си е погледнала часовника, не знам защо, но е било четири часа сутринта и е зачакала да изплача.

Минало е една минута от моето идване на белия свят и нищо не се е чувало от моя страна. Часът вече е ставал четири и седем минути, а аз още не съм издавала и един звук. Майка все повече е ставала неспокойна и времето й се е видяло безкрайно дълго в очакване да чуе стон поне. Чувала е как лекарят и акушерката си приказвали нещо оживено и са ме пляскали по гърба, явно да си поема въздух.

Най-после часът на истината е настъпил - 04:15 е било, когато се е чул силен плач от мен и на майка й се е видял целият свят прекрасен и изпълен с любов.
Животът й полека-лека се подрежда добре, завършила висшето си образование, а сега и бебчето, просто идилия, за която си мечтае всяка жена в разцвета на младостта.

- Докторе, какво е бебето? - уморено е попитала майка.
- Момиче!
- Момиче, така ли? - усмихнала се е тя, въпреки голямата си умора, която е отстъпила място на радостта, че е родила детето си.
Девет месеца го е чакала с голямо нетърпение да го гушне, да усети топлината, за която говорят че е най-хубавата на света.
- Да - малко троснато и тихо й е отговорил лекарят, като че ли го е притеснявало нещо.
Кръстили са ме Анжела и когато лекарите и сестрите са питали майка ми на Анжела Дейвис или на певицата Анжела Зилия ме е кръстила, тя им е казала - на двамата ми дядовци, защото единият ми дядо беше Ангел, но всички  му казваха Мулчо, а другият - на татко бащата, беше Жельо и аз съм станала Ан-жела. Комбинация от имената на бабите ми е била много смешна, получавало се е Марабу и Бумара на двете ми баби Будинка и Мара.
Не искам да си представя, ако сега се казвам Марабу или Бумара, всички да се обръщат към мен с това име - Марабу Пенчева - направо ужас, обаче човек с всичко свиква, особено ако е дете, тогава е много лесно да възприеме новостите на живота.
Когато са ме къпали, нашите са заблязали, че стъпвам на пръсти и са се радвали, че ще ставам балерина. Както повечето родители и те са искали децата им да стават такива, каквито са си мечтали, и не са постигнали мечтите си. И като че ли са начертали една част от живота ми, но това ще почака още, докато му дам право на глас.
След 40 дена майка и татко са ме завели за първата ми консултация след раждането. По време на прегледа лекарката обяснила, че стъпването на пръсти и извиването на главата ми назад като спя са обезпокоителни, след което, са поставили диагнозата: Детска церебрална парализа вследствие на тежкото раждане. Мозъкът е останал дълго време без кислород, а това означавало, че съм имала много голямо увреждане на центъра на движенията, че много от мозъчните клетки са били мъртви и не се знаело доколко другите клетки ще поемат техните  функции.
Някои смятат, че децата,а и хората,които са с тази диагноза, са болни. Обаче това не е така, защото ДЦП е състояние за цял живот.